Филмът Live and Let Die (1973) ми напомни, че старото кино и версиите на Джеймс Бонд през годините стават все по-зле. Не това не е Golden age syndrome, но стилистиката в киното май се променя към по-лошо, по-елементарно, по-смелено (?), по-фешън, по-секси, по-консуматорско.
Ууу, пък диалогът между Роджър Мур и Джейн Сиймор (да, да доктор Куин лечителката) искрено ме умилява.
Старото кино ръжда не хваща, то е ясно, но ми се иска да се радвам повече на съвременно такова.
Тоя Триер ми развали миналата седмица с неговата Меланхолия.
Антихрист не мисля и да се пробвам да гледам. Режисьорът казал, че този филм го изкарал от депресията, хубаво, ама защо зрителите да изпадат в такава. И последно той е женомразец, поне такива изказвания прави наляво-надясно. Страданието като творчество не е задължително. Терапия-добре, но рискът да извадиш най-потайните си кътчета на съзнанието на светло може да е пречистващо, но е лично, още говоря за антихрист.
И все пак, скоро мисля да напиша пост за една нова изпълнителка, която чух в една реклама на Буено, ама песента ме закачи веднага. Ах, рекламите...
No comments:
Post a Comment